вторник, 30 март 2010 г.

на този ден, преди една година, един човек влезе в сърцето ми и остана там..

неделя, 28 март 2010 г.

четвъртък, 25 март 2010 г.

велики!

четвъртък, 18 март 2010 г.

поздрав от Матрицата:)


Ето това, на 3.30 минута от клипа, го сънувах абсолютно същото. Почти целият ми сън, беше нещо подобно като във видеото.На другият ден гледах премиерата на клипа. Странно чувство те обзема в такъв момент:)

вторник, 9 март 2010 г.

Преди 30 години

Радвам се, че тази вечер "вездесъщите" излязоха "хора" и не отрязаха Звезделин Минков.
Изненадах се, че не са го чували,макар че подозирам,Любен Дилов се досети кой е. За другите двама не съм и очаквала..
та като го видях и като започнаха да се връщат едни спомени- чудо:)
Разбира се, за този актьор знам отпреди 20 години, но благодарение на него, се върнах още по- назад.
Във времето, когато "мама" и "тати" бяха решили да се правят на родители.
Било е лятото на 1979, предполагам. Спомням си, че бях на 4 и ходех още на градина..
Новият апартамент, който им бяха дали военните, беше голям и просторен.
Кухнята малка, но там, на шкафа , до канапаето имаше магнетофон и сигурно 1000 плочи с цялата италианска и бг естрада. Плюс Тодор Колев. И Аз по цял ден слушах ли слушах Емил Димитров и Лили Иванова. Беше ми дошло до носа. За разнообразие,ходех в хола, който имаше само един голям гардероб и нищо друго. Не защото нямаше пари, а защото "нямаше кой".

По цял ден си играех с лагерите на татко, търкалях ли ги търкалях и си въобразявах, че са колички. А когато ми доскучееше,за разнообразие отивах да послушам Лили Иванова, или някой друг- по избор, на магнетофона.
За съжаление, експериментът се оказа неуспешен - и ме върнаха на баба.
След 4 години, когато се разведоха, майка взе при "подялбата" плочите. Но ебз магнетофона. И тъй като на село, при новият ни тати, нямаше подобна техника, защото оня беше колкото пиян, толкова и гол като цървул...

И тъй като нямаше къде да се слушат плочите,един ден мен ме осени гениална идея:
Застлах поляната пред къщата с всички плочи и се запързалях по тях. Беше ми тъжно, защото се търкалях по спомените си. Колкото и да не му се гледаше дете на баща ми, аз умирах да живея с него..но не би..
но времето лекува всичко.. едипов комплекс..любовна мъка, всичко. Не се знае ,обаче, човек колко време има и дали ще му стигне, за да му мине..Затова и никога не си падам по "умни" умозаключения, като това горното..и която и да била сентенция..дори на Конфуций.
Доверявам се единствено на Айнщайн: "Всичко е относително".

сряда, 3 март 2010 г.

Том Йорк