Спомени от бъдещето

Мрак се спусна над земята
тихо, празно е в душата.
Докато "чоластря" цигулката ми идват разни умни мисли.
Понякога си спомням неща,които не са били. Но това е друга история.
една вечер, докато обикалях за котарака да го прибирам, чух шумолене в шахтата. Шахтата нямаше капак от дълго време, защото циганите го бяха откраднали за старо желязо. И чух шумолене и се надвесих. В тъмното нямаше как да разбера веднага какво е, но ми се видя голямо "нещо". Извиках приятелката си Едиш, която има фенер, да видим какво е е това: оказа се куче, което беше паднало в шахтата в тъмното. Не знам как не я е видяло, но паднало хайванчето.
Шахтата беше дълбока към 2 метра. Може и повече, не знам. Решихме разбира се, да измъкнем животното. Защото беше живо. И се надявахме да живее.
Не знам колко време сме вадили кучето, беше се заклещило здраво. Но аз се бях провесила надолу с главата, а приятелката ми ме държеше за краката. След няколко часа спасителни операции, измъкнахме кучето. За жалост си беше счупило врата при падането. Постлахме му на тревата и го оставихме там. На сутринта беше умряло. Спокойно.
*
Един ден излизам навън и виждам, че един от котараците подмята нещо жужащо в пълно отчаяние.
Вгледах се,котаракът подмяташе огромен зелен летящ бръмбар. С няколко ловки движения му го отнех. Подържах го в ръка. Помилвах го по крилцата, доде се съвземе, и го сложих на ръката си да полети. Бръмбарът литна, но преди да отлети, направи две обиколки над главата ми, сякаш ми каза "благодаря". аз поне така го усетих и съм убедена, че беше точно това.