86-та година, когато избухна ядреният реактор в Чернобил

на обикновените хорица, като мен и семейството ми, нямаше кой да ни каже да не ядем определени храни.
За щастие радиацията удари само мен;) Психиеското ми състояние си ми е по рождение, но такъв физически дар, какъвто ми подари съдбата, не бях и сънувала. Няма да споделям какъв, вече не съществува. Но искам да ви разкажа какво написах по случая през лятото на 1989-та година. Период на една от най- тежките ми депресии.
аз винаги съм разчитала на сънищата си. и въпреки че вече четири години живеех с този дефект, аз нито веднъж не се сънувах така. И след един ден на дълбока самоанализа, аз си казах, че щом не се сънувам така, значи това няма да ми е за цял живот. Въпреки, че знаех, че няма шанс за мен. Че така ще си остана един изрод. И никога никой няма да се влюби в мен, няма да види хубавото в мен, няма да види душата ми. Поради така нареченият сексуален синдром, на който всеки е подвластен. Дори аз.
И въпреки тъмнината в тунела, пълната безнадежност, аз повярвах, че това един ден ще го няма вече. И тъй като дотогава ще е определяло основно всичко, което ще се е случвало в моя живот. Моят живот съответно, ще бъде променен на 180 градуса. И така, казах си аз, това неминуемо ще доведе и до рязка промяна в мене самата. И тъй като д0обре се познавах, си казах, че случи ли се, има огромна вероятност да ме обземе безумна гордост.
И реших да си посветя разказ. Написах го за себе си. Казах си:"Пиша този разказ и ще го запазя за онзи момент, в който този дефект няма да го има, аз ще съм съвсем друга, дори няма да помня, че съм писала и теб, някога, разказ. Пиша те , защото знам, че ще се възгордея и, когато настъпи този момент, ти да ме върнеш на земята отново"
И точно така се случи, След 13 години приятели ми помогнаха, дефектът изчезна. Животът ми се промени, аз се промених, посамозабравих се, повъзгордях се. И един ден същият този приятел, който ми беше помогнал, ми каза: "Много си полетяла, въобще не си тази, която познавах и харесвах". И тъй като ми го каза точно той, единственият човек, от когото вземах от дума, защото ми беше и за баща и за приятел, аз се замислих. И същата вечер, какво рових из нещата си, намерих разказа.
ето го:
Таня беше обикновено момиче, с обикновена външност, дори може да се каже, че беше и хубава. Нищо не й липсваше. Нищо никога не й бе липсвало. Имаше семейство за чудо и приказ. Прекрасен,любящ баща и грижовна майка. Но на Таня никога нищо не й беше достатъчно. Не й беше достатъчно, че има приятел, тя искаше той да й повтаря колко е красива и незаменима всеки ден. Оскаше всички момчета и мъже да я Обожават. Искаше, когато вървеше по улиците, всеки мъж и жена да се обръщат след нея и да клатят глави в омая.
Обаче това не се случваше. Обикновеният живот на Таня вървеше все така тривиално: Приятелят й я обичаше, майка и се претрепваше от работа на две места, за да осигури светлото й бъдеще. А баща й всяка вечер изминаваше пеша целият град за да купи прясното мляко, което дъщеря му боготвореше, защото го продаваха само на едно място.
И Таня малко по малко, не можеща да се примири с цялата тази своя несправедлива съдба, изпадна, в крайна сметка, в депресия. И реши да сложи край на живота си. и взе едно дебело въже от работилницата на баща си. Отиде в гората, намери най- здравия клон и преметна въжето през него. Тъкмо надяна бесилката, когато видя пред себе си 4ри малки, около метър и петдесет, фигурки. Изтръпна, замря, сърцето й спря да бие, защото в миг осъзна, че това с извънземни.
Те й проговориха: - Какво си мислиш , че правиш, земно момиче?!
- Не виждате ли, че се беся!!? И сега , ако обичате, се махнете, защото пречите!
- А ако обещаем да изпълним най- съкровеното ти желание?
-Наистина ли!?
- Да, а нима се съмняваш, та ние сме извънземни!
А сега се концентрирай и си пожелай това, за което мечтаеш.
Таня затвори очи, скръсти ръце пред гърдите си и извика: Искам да ме направите Красива, безумно красива!
- Имаш го!
Когато Таня отвори очи, около нея нямаше вече никого.
И тъй като Таня изгаряше от желание да види с очите си тъй желаното, хукна презглава към къщи.
По пътя хората се спираха да я гледат, жените оставяха пазарните си чанти и така оставаха с минути на място.
Таня летеше към дома си, а сърцето й пееше: Свиркайте сега, дивете се!Ще видите вие мъже, сега! Ще ви оправя. Ще ви карам да се влюбвате в мен и ще ви оставям така, за да знаете кога не сте ми обръщали внимание, не сте се обръщали зад мен. Не се припадали от възторг по хубостта ми! Ще ви отмъстя!
Таня не разбра кога се бе прибрала. стресна се, защото кучето в двора я беше залаяло бясно. Какво ме джавкаш пес, не виждаш ли колко съм хубава. Не ме ли познаваш, аз съм тази, която не те храни, защото винаги е била твърде заета със себе си.

Звънна на вратата, защото майка й се беше прибрала преди нея и ключа стоеше отвътре на вратата.
Майка й отвори вратата, държеше ютия, защото беше решила да изглади любимата рокля на дъщеря си.
Още не излязла напълно през прага, майката изхлипа силно, изтърва ютията,извърна се рязко обратно и понечи да затвори. Но не успя. Таня, с рефлекси на нинджа, хвана вратата.
- Майко, не ме ли позна, аз съм дъщеря ти, Таня! Как може да си толкова глупава, нарочно реагираш така, защото ми завиждаш, нали!

- Не, ти не си дъщеря ми. Махни се, чудовище!!!
-Махни се от ътя ми,противна жено, не си ми майка вече! - каза Таня и влетя в стаята си и застана пред огледалото, за да се наслади най- после напълно над себе си.
Краката и се разтрепериха, сърцето и заби , така, сякаш ще изхвърчи. Таня се разтресе още по- силно и заплака. Хванала с ръце лицето си, тя се гледаше в огледалото: две големи червени очи, пълни със слуз и капещи сълзи. Огромна месеста уста, кафяво-зелена кожа, с огромни пори. Лицето,ако това можеше да се нарече лице, беше покрито в областа на веждите и брадичката с дълга и гъста четина. Носът висеше като сабя. беше и толкова остър.
Таня започна да се опипва. Да се разучава за още настъпили промени по нея, когато нещо прошумоля в джоба й.
Таня извади плик от там, на който пишеше: "за теб"
От плика тя извади снимка, откъдето се гледаше тя. Таня обърна гърбът на снимката, където прочете:
"Мило момиче, това е нашата Мис Планета 54637583673 година. Най- красивото същество, което познаваме."

п.с. както и да изглеждах тогава, мисли за самоубийство не са и манавали през главата ми. Никога:)
Героинята се казваше по друг начин. Допълнила съм някои неща. Стилът, горе- долу, е същият. Забравила съм някои неща. Даже в тогавашният си вид, разказът беше много по- хубав, от този, който написах сега. Но основната идея е същата:)